"Как не ги е страм да се обичат?
Що за връзка ще е тази... Между върколак и балонче... "

Издателство

Обичам аз едно момиче
събрала в себе си света
епична, дръзка, романтична
с душа от ангелски ята
потгонени от върколак
към огнения вечен мрак
на бездна - нейното сърце
в която нося се като перце
в която вдишвам споделеност
на малко топче със очи
което бие във гърдите
където Чернокрил мълчи.

Ръкописно изписаната буква "Д", завъртяна на 75 градуса, оформя почти Сол ключ.

Мирише на есен, падащи листа и наниз от очаквания... Дъждът ромоли по разрастващите се делници, превръщайки всичко в една тъжна прелюдия към зимата...

В проскърцвaщия звук на заминаващи вагони,

гарите нощем са тъжни безделници

а най-удобната поза е тази,
при която можеш да заспиш...

Тодор

Познавам съдбата. Понякога се разминаваме в коридора. Едва ли ме е забелязала, но аз винаги се обръщам след нея замечтан. Тогава бях искренно влюбен в нея. И отвратен до покруса в същото време. Никога нямаше да бъде моя, дори и нямаше да ме забеляжи, освен, ако не се блъснех в нея... Но тя не беше от онзи тип, който ти се извиняват и след това пият кафе с теб. Всъщност те смачкваше до неузнаваемост. Направо в движение. Винаги съм внимавал, когато е наблизо, да не се блъсна в нея, но Тодор не внимаваше... Стовари се отгоре и, като дори не я забеляза. Само котешки извитият и гръб ми беше достатъчен, за да разбера, че тя го мразеше...
Тодор спеше. Не, това беше само привидно. Всъщност трепереше в очакване. Тодор спеше и очакваше, но най-много от всичко в този момент Тодор сънуваше. Тодор сънуваше още от малък. Но тогава само спеше и сънуваше. По онова време Тодор не очакваше. Пасеше кротко сънищата си по пижама и измити зъби. Сънищата имаха вкус на детство и пъната лиса на жажда за обяснимост на събитията. Сънищата пасяха Тодор. А той не се интересуваше от тях. Пасеше ги с наслада. Понякога сутрин преживяше. Тодор преживяше най-често онова, което не можеше да преживее. Тодор преживяше често.
Тодор растеше. Годините му направиха път, пред забързания му, целеустремн марш. И желаеше... С годините все повече. Да има, да може, да бъде, да знае безбройно много неща. Не е важно какво Тодор постигаше и какво Тодор имаше. Истински значимо бе това, което Тодор искаше. Тодор беше вихрушка от страст. Тодор постигаше! А това, което му оставаше да постигне, Тодор сънуваше. Все повече преживяше. Беше толкова сладко. Сънищата ставаха все по-кристални, все по-реални и завладяващи.
Тодор спеше, сънуваше, изживяваше, имаше. Тодор постигаше. Тодор губеше. Отначало бавно, после – всичко. Съдбата беше безмолостна. Тя лиши Тодор от всичко постигнато. Накрая, когато вече нямаше нищо, тя разби сърцето му. Но Тодор търсеше, сънуваше, преживяше... Изживяваше! Тодор бе вихрушка от страст. Връщаше се в сънищата и се бореше, стремеше се, властваше и неминуемо постигаше, все по-често, докато един ден не заживя изцяло в сънищата си. Хората по улицата подминаваха спящата, миризлива купчина от хрипащи парцали, рошава брада и коса, под чийто болнави клепки блестеше златото на новите успехи. Тодор бе по-щастлив от всякога. Съдбата го мразеше. Всички се пазеха от нея в коридора, толкова осезаемо бе освирепяла. Намесата и бе отворила за Тодор врати, отвъд възможностите на обикновенния човек. Тя страдаше. Красотата и с традаше с нея. Реши да го убие с красивите си ръце, докато спи, там на улицата, сгушен в дрипите и новите си сънища, в които бе толкова щастлив и в които тя щеше да влезне... Съдбата се вмъкна в умът на Тодор и пусна косите си – водопади от лудост, които се скриха в очите му и всеки път, щом ги затвореше, обръщаха взора му навън, към реалното и болката на дрипите, смрадта и хаосът. Тодор заспиваше рядко. Заспеше ли – плачеше, объркан в празното, гневен с пълното могъщество на отчаянието... Съдбата бе седнала в скута му. Стискаше го за гърлото. Все по-силно. Треперещите пръсти на Тодор напипаха ножа, скрит сред дрипите. Красивите и ръце вече го задушаваха. Лицето и го задушаваше с чертите си в омраза...
Тодор не можеше да поеме дъх дълго, след като заби ножа в гърлото и. Колко красива бе. Колко тъжна, докато се свличаше безжизнена с косите и последния си дъх. Сега вече никой не можеше да му попречи да продължи да сънува до насита, потънал в красотата на ума си...
А хората продължаваха да го подминават с погнуса и отвръщайки погледи, твърде дълго не забелязаха кръвта и ножът, стърчащ от гърлото му. Не знаеха дори как се казва...

Сгушените им тела служеха за основа, върху която строяха замъци, издателства...

Безкрайно тъгуващо е
когато
пътеводната светлина
е заета
наместо да води
да сменя
изгорелите си крушки
които
огряват навсякъде
недостатъчно
за да видя във утрето
отвъд драматизма
така присъщ за човека
с когото живеем във мене си.

Съветването с времето най-често приключва с нерада констатация за една епизодична повтаряемост на случките... А там винаги по нещо умира...

Позирай ми за една целувка

Ако китарите разказват за плачът и сълзите,
то басът разказва за тъгата...

с колебливата ти въпросителност
и копнежна откривателност
намирам те зад сдържаност
въртяща ме на шишове
над чувствата от въглени
готови да изгарят
безмилостно
като струни обтегнати
заседнали в гърлото
настроени грешно
във тъмна октава
всяка за себе си,
всяка вибрираща
в друга посока
за да ми е гадно...

Колко ли пъти от началото на човечеството се е случвало в нечия разрошена коса съвсем случайно от космите да се оформи стрикттен моряшки възел?

Влюбеността се характеризира с недостатъци...

тя каза: всичко ще е идеално.. ще има много книги по рафтовете.. някои от които на неразбираеми езици.. ще има сувенири от различни пътувания и много много кутии с твои вещи които аз няма дори да докосвам.. наиситна ще има много китари и едно бюро с пера и папирус върху който ще пишеш писма/стихове/мисли и ще ги оставяш в кутиите
ще има шоколад и ядки в шкафовете
винаги ще се носи ароматът на току-що изпечен сладкиш и кафе с мляко
отвън ще са двата люлеещи се стола на които ше си приказваме докато не заспим а после ще се събуждаме от студа лалалала


и един ден ти просто ще изневериш

Шоколадово момиче
булевардът в мен пресича
със толумбички в косите
със къдрици от мечти

Шоколадово момиче
искам тихо да обичам...