Напомням си да си раззкажа за замъците.

Силно искам да можеше
усмивката да е достатъчна
загубих много съкровища
на карти със думите
усмивка достатъчна
за всичките чувства

Красива си, когато пишеш
дели ни стъклена стена
появила се коварно
задържаща дъхът ми ням
от другата страна рисувам
с пръсти по чертите
чупя всичките си зъби
нокти и крила
на една целувка разстояние
дели ни стъклена стена

Забива се жаждата
с риболовната си кука
все по кърваво в гърдите ми
осеяни с кратери
А ти седиш до мен в метрото
и туптиш, изтръгната насила
като да гледам окачени в рамка
ръцете си отрязани

Тя каза:

Ама ние не се караме, карането е с крещене
и чупене на чаши, а аз си обичам чашите и затова не се карам...

Непоклатимостите са обречени на разруха и създаване...

Затворник в клетка от очаквания.

Много е хубаво писмо от теб!
Светиш ми нещо.. Не ми говори за котки.. И около мен напоследък е фрашкано с тях... Имам чувството, че всичко е свързано.. Аз съм мишка в лабиринт от други мишки, всяка от които реди пъзел от мишки... Вече дойде пролетта, а още не мога да погледам през прозореца. Искам пролет в дробовете ми.. Мисля, че тортите обичат хората. По някакъв приятелски начин.
А аз те обичам колкото цялото море!

Беше вяра във непоклатимости...
Върколаци, дракони и Хаганат...
А сега съм пълководец на чувства...

Късове

Сънувах, че си говорим по телефона. Гласът ти беше дълбок и приятен. Тогава ти каза, че вече сме толкова близко, че можем да се целунем, през телефонната слушалка...

Riverside

Riverside не правят музика. Това са звуци от някъде. Безмерно е удоволстивето да надничам през този прозорец. И болезнено. Когато в един миг се събере твърде много красиво, от онова тайно, тъжно, тихо, нежно, забравено и самотно, откриващо, безбрежно красиво. Понякога успявам да го видя в образи и цветове - безкраен водопад от кафяво и лилаво с всичките си отенъци, тайни места и форми. Ако го видиш, знам, ще кажеш, че е грозно. Формата е крива и уродлива, гледана отвън. Там няма живот. А може би още не съм ровил достатъчно за да го открия. Все нямам време. Там има само красота. Има ли смисъл от кристална ваза пълна с чиста вода? ...
Иде ми да си прегриза сам гърлото от яд, че така мазно успявам да скрия толкова много интересни неща сам от себе си. Няма на кого да се сърдя. Лошо е да няма на кого да се посърдиш. След време започва да писва да се сърдиш само на себе си. Хаха.. Защо сега не съм Камен Донев, па нека питат после защо ми е сплеснато.. Хах... Мина. Мина от която джуджетата на копнежната откривателност черпят вълшебната руда. От мен зависи какво ще правя с нея... Никога не съм бил добър в боравенето с ресурси. И най-много страдам от това.

Проблясъци

Трамвай 5. Незнайно защо ходещ по супер чужд маршрут... Вътре ставаха някъкви ужасии, които не помня. Пътуването беше дълго, изградено от случки, а накрая дойде тя. Слаба, руса с блузка на чертички и някъква раница. Не мисля, че беше много красива. След това имаше някъква комуникация - нелепа, глупости някъкви, докато не дойде мигът в който тя не извади стихосбирката и не се сетих, че съм я виждал и преди и съм си обещал, че ще се запозная с нея и ще и кажа всичко... Тя слиза, вратите се затварят. Успявам да слезна на косъм, вратите малко ме защипват. Трамвая потегля от най-чуждата спирка на света. Вътре е пълно с приятели. Изпускам ги... Нищо... Тръгвам след нея и се опитвам да и кажа. Тя забързва крачка, явно помислила ме за психопат. Не дава вид да ме слуша, само бърза напред, иска да се отърве от мен. Не се отказвам и тя най-накрая спира. Мястото е хубаво, има много борове, прилича малко на последната спирка на Княжево. Посочвам и стихосбирката, която на външен вид е 1:1 с "Парче строшено огледало". Обяснявам и какво значи тази книжка за мен, че това е най-важното нещо (наистина така го чувствам), че влиза в сърцето ми и умът ми. Казах и какво значи тя самата за мен... Тази книжка беше всичко, което трябваше да знам. ВСИЧКО! Тогава тя студено отвърна, че за нея не е нищо особено... Дойде ми като леден душ. Натъжих се жестоко. Тогава погледнах самата книжка. Беше изтъркана, с разплетени конци на колите. Беше четена стотици, стотици пъти... Наведох се и я целунах. Тя не се дръпна, а отвърна и ме прегърна силно.

А облакът служеше, прегръщайки замъци -
каменни мачти във сиво море,
а вятъра често донасяше пламъци
в косите - платна, устремени напред...

И скърцаше в тих унисон текелажа
хоризонти безбройни стояха зад мен
трошица от всеки другар - екипажа
насочваха облака в новия ден...

На Кръпката

Пълзеше тихо отвращението
като струйка кръв
от устните
на черно бяла снимка

Всичко, което трябва да се знае за чадъра

В затворения чадър се крие заплаха. Сякаш нещо дебне вътре, готово да изскочи във всеки един миг. Нищо добро не ще излезе от стар, забравен, прашен чадър, оставен да почива в поставката за чадъри. Не и ако е тъмно и камерата го следи внимателно, под напрегната музика.
Чадърът е част от изобретения. Той служи за всичко и играе важна довършителна функция. Според конкретните обстоятелства, може да намери проявление, като сателит, парашут, антена, лодка, щит, копие, бастун, палатка и дори, като чадър, където има милиарди приложения.
В космоса няма чадъри. Те са декосмични предмети. Тук искам да спомена важния факт, че първоизмислянето на чадъра от японците е чиста случайност. А може би не, предвид първия упоменат от мен факт, но все пак нацистите изиграха важна роля за това.
В мистичния стивънкинговски чадър на поставката за чадъри се крие чудовище (буквалното значение на тази дума и нейното фонетично построение винаги предизвикват у мен приятна емоция)
Чадърите, предмети на най-силен страстен заряд, датират в периода 19-20 в.
Обръщането на чадър при силен вятър е нещо нормално.

Аз съм един тъжен, щастлив човек.

Кратка беше
пролетта на сфетофарите...

От тази страна е малко над средното за сезона с редки превалявания от
тъга. Но рибите кълват на дъжд...

Император на водата

Износените камъни на тихата душевност
са вкопчили във себе си Реката
и всеки сам за себе си е вечен притежател,
неизменен император на водата...

Отдавна Слънцето дари и злато
уви за миг, от Тинята стопено,
когато в гняв обагрила Реката
с кръвта си черна и студена...

Болеше дълго раната гореща
подковата достигна надълбоко
не мина много и Смърта зловеща
след конника закрачила широко...

Земята в жаждата си запреглъща
кръвта ликуваше Стрелата
а камъните вечно непреклонни
безмълвно стискаха Реката.

Светлинаата на сенките бяга, пред жадните устни на молива.