И си наложи на волята, да отваря кутията бавно, без да раздира брутално хартията и да къса и мачка.. Отлепи внимателно тиксото - нито бързо, нито бавно, вътрешно се усмихна, при вида на розовия капак... Първата му мисъл беше "Купила си е розови обувки!"... Сетне отвори капака... Известно време гледаше и се усмихваше в целия си гръден кош... Ако някой гледаше отсрани, вероятно щеше да констатира, че големите, бели птици, трябва да са изключително богати създания, щом този там се радва така... Перото зае традиционното място на молива - зад ухото... Сетне той разгъна малкото листче и зачете... Колко класически хубаво беше написано... Тези буквички бяха сякаш създадени, за да изписват подобни думи... Топло е. Меко и хубаво... Хубаво, хубаво, хубаво... А после онзи вълшебен миг, в който панделката леко сякаш сама се развързва... Топло и хубаво, хубаво....

Една думичка отново напомни за себе си и остана да тежи и пита...