Проблясъци

Трамвай 5. Незнайно защо ходещ по супер чужд маршрут... Вътре ставаха някъкви ужасии, които не помня. Пътуването беше дълго, изградено от случки, а накрая дойде тя. Слаба, руса с блузка на чертички и някъква раница. Не мисля, че беше много красива. След това имаше някъква комуникация - нелепа, глупости някъкви, докато не дойде мигът в който тя не извади стихосбирката и не се сетих, че съм я виждал и преди и съм си обещал, че ще се запозная с нея и ще и кажа всичко... Тя слиза, вратите се затварят. Успявам да слезна на косъм, вратите малко ме защипват. Трамвая потегля от най-чуждата спирка на света. Вътре е пълно с приятели. Изпускам ги... Нищо... Тръгвам след нея и се опитвам да и кажа. Тя забързва крачка, явно помислила ме за психопат. Не дава вид да ме слуша, само бърза напред, иска да се отърве от мен. Не се отказвам и тя най-накрая спира. Мястото е хубаво, има много борове, прилича малко на последната спирка на Княжево. Посочвам и стихосбирката, която на външен вид е 1:1 с "Парче строшено огледало". Обяснявам и какво значи тази книжка за мен, че това е най-важното нещо (наистина така го чувствам), че влиза в сърцето ми и умът ми. Казах и какво значи тя самата за мен... Тази книжка беше всичко, което трябваше да знам. ВСИЧКО! Тогава тя студено отвърна, че за нея не е нищо особено... Дойде ми като леден душ. Натъжих се жестоко. Тогава погледнах самата книжка. Беше изтъркана, с разплетени конци на колите. Беше четена стотици, стотици пъти... Наведох се и я целунах. Тя не се дръпна, а отвърна и ме прегърна силно.